понеделник, 20 юли 2009 г.

back

Седя и усещам как някои неща бавно се размърдват в бърлогите си, докато навън други тръбят господството си в нещо като малоумно заслепение. Парченца отиват при парченца, но все още липсват ужасно много от тези, които ми трябват на мен. Имам все едно оттук око, оттам ухо, отнякъде кичур руса коса, от другаде черна къдрица. Лицето ми само се върти насам и натам под шамарите, които идват изневиделица, но засега не могат да изтрият усмивката ми. Чувствам се непълен, но щастлив, и новото е, че вече не се страхувам да го призная. Все още се уча да виждам, а не само да гледам, а подлият разум се опитва да ме кара да се чувствам гузен, че 30 години са отишли на вятъра, което си е абсолютна лъжа.

Почивката си струваше. Имаше по много от много неща и по малко от някои други. Старото се бореше с новото и доста пъти спечели, а аз трябваше да преглътна още някоя горчива загуба. Децата дават безкрайно количество стимули за човек да се промени, но предполагам, че и на тях ще им писне по някое време и ще се заемат със себе си, вместо с моето превъзпитание. Мисля, че те изкараха готино море и видяха много нюанси. Мисля, че изкарах готино море, но не съм сигурен, че бях достатъчно подготвен за да приема всичко такова, каквото е. Много от нещата се случиха точно както трябваше да се случат и бяха великолепни, но аз се опитвах да имам контрол върху тях по-често отколкото ми се искаше. Все пак доста от тях просто се случиха и го направиха интуитивно, а не рационално, така че това са семенца, които след време ще покълнат.

Видях как реката се влива в морето и как морето се влива в реката. Видях реката, която беше кафява. Същата река. Видях костенурките по дънерите и те изглеждаха на мястото си. Видях жабите и те също изглеждаха на мястото си. И лилиите така. Даже и водната змия. Имаше усещане за ред. Видях текстурата на реката. Усетих енергията на морето. Усетих как дава и взима. Този път не усетих камъните.

Пак го имаше момента с подготвеността и не-подготвеността. Видях различните степени. Видях разликата между просто го правиш и просто не искаш да го направиш. Няколко пъти видях старото себе си да се бори с новото себе си на територията на настоящето себе си. В устата ми отново и отново остана лош вкус от тази борба. Все едно две различни същества се опитват да водят един и същи живот или два различни живота се опитват да накарат едно и също тяло да ги подслони. На моменти е доста полифренично.

Имаше и интересни срещи. Хората имат нужда от себе си, особено когато се срещат с другите хора. Сякаш са съвсем различни видове, а не един и същи вид. Това е странно. Най-истински бяха най-странните и най-обикновените.

Морето продължава да не е моята стихия, въпреки че водата все така ме привлича.
Слънцето продължава все така да е колкoто благодетел, толкова и бавен убиец.
Огънят обаче се държеше като приятел, за което съм му изключително благодарен.
Със земята не усетихме отново.
Имах пълноценно опознаване с горите и растенията - все по-често се получава някаква загадъчна комуникация.
Не гледах достатъчно небето.
Доста бях подчинен на движението.
Както има приказки-чекмеджета, така има и животи-чекмеджета.

Силата на позитивнотo изживяне обаче още ме държи и успява по някакъв непознат за мене начин да променя ъгъла, под който гледам на лудницата, която цари в София и в т. нар. градски живот. Все още се усмихвам. Не съм пратил никого по дяволите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар