четвъртък, 3 септември 2009 г.

acceptance

what i am. what it is. what they are.

and then it's time to move on. just like in the past. just like after the betrayal. otherwise you'll forever stay in your sad machines, waiting for someone to take you out of the bottomless pit.

thank you, my past that is not just past, but something much more complex. somethings never change, others do. thanks for appearing today and brightening my day. sometimes we don't have any idea how we affect or change other humans' lives, but when we do realize it, it's much more mysterial than we believe, and yet so plain and simple. i wrote that yesterday, but didn't believe it. today - i do. i am amazed, but smiling...

it's time to move on, it's time to get gone...

P.S. several bands and a movie are cited above - a big thank you goes to all of them too.

сряда, 2 септември 2009 г.

Death looked sexy...

От време на време се случва животът напълно да изгуби очарованието си, за сметка на смъртта, която изведнъж да започне да изглежда особено привлекателно. Разбира се всичко опира до индивуалния подход и случващото се в главата. Много прилича на мъжките представи за жената и любовницата. Обикновено става дума за лоша комуникация, прилив на илюзии и отказ да се погледнеш в огледалото и да се видиш такъв, какъвто си. Или по-точно такъв, какъвто не искаш да се видиш. Разбира се този т. нар. откровен подход има и своите минуси - бавно, но сигурно разкъртваш основите на своето самочувствие и себеусещане, което намалява броя на сламките, за които да се хванеш, когато нещата станат съвсем лайняни. След това, дори отново да започнеш да изглеждаш добре, съзнанието упорито изкарва на преден план покрития с лайна образ. Разбира се, винаги съществува Другата (някоя друга, смъртта и т.н.), която няма да види лайната, и която ще хареса това, което вижда. Останалото вече го върши инерцията и пълната загуба на желание за намеса в процеса. Което само по себе си е пълно безумие, защото няма кой друг да се намеси в собствения ти живот, освен ако не си безнадежден късметлия.

Имаше и някои изненадващи неща, които изплуваха на повърхността, и които напълно ми разбиха представите за себе си. Беше отвратително. В момента нямам стабилна опора под краката си - или съвсем скоро ще падна и ще се ударя доста неприятно или ще се науча да прелитам по 10-ина метра подобно на слоновете в "Работническо дело". Не очаквам да открия безтегловността.

Сега какво следва? Предполагам, че движението известно като регрес, докато намеря нещо, което в миналото е успявало да ме закрепи. И да се надявам, че все още работи. Ако не - още свободно падане.

Засега фактите са: 1) че нетърпимо мразя лицето, което се взира в мен всеки път от огледалото, очаквайки отговор. 2) че поради късмет или нещо друго се разминавам с лесните пътища или избори, които да доведат до още по-тягостни усложнения. 3) че съм ужасно уморен (при това често пъти дори физически) след всеки ден, прекаран с гласовете в главата ми. 4) че все още намирам начин да се надсмивам над себе си и горните разсъждения, което евентуално означава, че има още малко път преди да стигна до минираната зона на границата. 5) че в момента не мога да разчитам за нищо на себе си и това изобщо не ми помага в отношенията с другите хора (особено с близките).

Plain and simple...

петък, 31 юли 2009 г.

repeat

yesterday it was damn clear to me why human beings need "repetition". today - not so much. as if someone wiped my brain during the night. that someone most definitely may include me.

i feel good this friday - had a lot of sincere laughter these days. had a lot fo positive stuff happening around me. still, i need more hugging and someone singing lullabies to me when bedtime comes.

I found a great song yesterday in the car - solitude.
5 assists in hockey would have been smth to boast with, unless you've also missed 4 goals - muahahahahahhaha.

Have a drink on me, my crazy tired brain!

петък, 24 юли 2009 г.

няма да лъжа

self-explanatory!

докато не го почувствам и докато не спра да мисля, няма да се оставя на лъжите да говорят от мое име на хартия. ако това означава да не пиша много дълго време - така да бъде. но няма съзнателно да пиша неща, за които знам, че не са верни, и в които не вярвам, при условие, че през 3/4 от времето усещам как на сантиметри от мен живее и съществува, това което искам да бъде на листа.

това е - сега вече си сам срещу себе си!

понеделник, 20 юли 2009 г.

back

Седя и усещам как някои неща бавно се размърдват в бърлогите си, докато навън други тръбят господството си в нещо като малоумно заслепение. Парченца отиват при парченца, но все още липсват ужасно много от тези, които ми трябват на мен. Имам все едно оттук око, оттам ухо, отнякъде кичур руса коса, от другаде черна къдрица. Лицето ми само се върти насам и натам под шамарите, които идват изневиделица, но засега не могат да изтрият усмивката ми. Чувствам се непълен, но щастлив, и новото е, че вече не се страхувам да го призная. Все още се уча да виждам, а не само да гледам, а подлият разум се опитва да ме кара да се чувствам гузен, че 30 години са отишли на вятъра, което си е абсолютна лъжа.

Почивката си струваше. Имаше по много от много неща и по малко от някои други. Старото се бореше с новото и доста пъти спечели, а аз трябваше да преглътна още някоя горчива загуба. Децата дават безкрайно количество стимули за човек да се промени, но предполагам, че и на тях ще им писне по някое време и ще се заемат със себе си, вместо с моето превъзпитание. Мисля, че те изкараха готино море и видяха много нюанси. Мисля, че изкарах готино море, но не съм сигурен, че бях достатъчно подготвен за да приема всичко такова, каквото е. Много от нещата се случиха точно както трябваше да се случат и бяха великолепни, но аз се опитвах да имам контрол върху тях по-често отколкото ми се искаше. Все пак доста от тях просто се случиха и го направиха интуитивно, а не рационално, така че това са семенца, които след време ще покълнат.

Видях как реката се влива в морето и как морето се влива в реката. Видях реката, която беше кафява. Същата река. Видях костенурките по дънерите и те изглеждаха на мястото си. Видях жабите и те също изглеждаха на мястото си. И лилиите така. Даже и водната змия. Имаше усещане за ред. Видях текстурата на реката. Усетих енергията на морето. Усетих как дава и взима. Този път не усетих камъните.

Пак го имаше момента с подготвеността и не-подготвеността. Видях различните степени. Видях разликата между просто го правиш и просто не искаш да го направиш. Няколко пъти видях старото себе си да се бори с новото себе си на територията на настоящето себе си. В устата ми отново и отново остана лош вкус от тази борба. Все едно две различни същества се опитват да водят един и същи живот или два различни живота се опитват да накарат едно и също тяло да ги подслони. На моменти е доста полифренично.

Имаше и интересни срещи. Хората имат нужда от себе си, особено когато се срещат с другите хора. Сякаш са съвсем различни видове, а не един и същи вид. Това е странно. Най-истински бяха най-странните и най-обикновените.

Морето продължава да не е моята стихия, въпреки че водата все така ме привлича.
Слънцето продължава все така да е колкoто благодетел, толкова и бавен убиец.
Огънят обаче се държеше като приятел, за което съм му изключително благодарен.
Със земята не усетихме отново.
Имах пълноценно опознаване с горите и растенията - все по-често се получава някаква загадъчна комуникация.
Не гледах достатъчно небето.
Доста бях подчинен на движението.
Както има приказки-чекмеджета, така има и животи-чекмеджета.

Силата на позитивнотo изживяне обаче още ме държи и успява по някакъв непознат за мене начин да променя ъгъла, под който гледам на лудницата, която цари в София и в т. нар. градски живот. Все още се усмихвам. Не съм пратил никого по дяволите.

четвъртък, 2 юли 2009 г.

it's not friday for a change...

Focus. Focus. Focus.

Need a hug also.

Once the "ratio" takes hold of the situation i might as well leave the building - the end result would probably be not worth mentioning.

There were a lot of Signs lately, but i think i either pretended that i did not see them or i just missed them. I don't feel at all proud about that.

I definitely need the two weeks off that are just behind the corner.

Decadence still is a major attraction to me. Like a carnivorous plant. The smell is so sweet, that you know you shouldn't go there, but then again it is, oh so sweet...

петък, 26 юни 2009 г.

Friday (yeah, i know) musings

There's a One straw revolution going on somewhere. Whoever wants to read more - here's the book: http://www.soilandhealth.org/copyform.aspx?bookcode=010140.fukuoka. Don't be fooled by the look, get to know it first.

I feel as if i'm going in an unwanted direction again - growing up, instead of getting closer to the kid's way of seeing the world. That is especially unproductive when trying to solve some children book issues. Ha.

Still the exhilaration carries on - sometimes bringing results, sometimes at least keeping me at peace with myself, which is by far better than the former negative state of discontent and uncontrolled frustration.

Apparently being alone is the time you need to spend alone and not at all a kind of punishment. Obviously the time spent with other people should be regarded the same way. The latter being the harder thing for me recently. Though being alone, in my head usually is equal to "self-destruction" and "everything is fair game". Crazy human beings - refusing to see things, but insisting on explaining and labeling them...

I don't know anything, i don't know who i am. Mad season. Fukuoka. How many more reminders do i need to receive?!?

What i want is here, it is unfolding in front of me constantly and all i need to do is interact with it and enjoy it. Everything else is described in the Ecclesiastes.

Is Doug Wilson really going to trade Clowe or am i blinded by the polish & the PR and not seeing the real picture?

The notes are kind to me these days, the words are scared of me. It's summer - maybe that explains a lot, if not all...

четвъртък, 11 юни 2009 г.

I'm in love

Deeply.
http://www.simondale.net/house/index.htm
http://www.simondale.net/house/gallery.htm

My hands are itching. My brain is twisting and turning. In the end another dream is there to dream on.

петък, 5 юни 2009 г.

Friday as usual...

On Frida's day it think i need some of her medicine...

Somehow managed to waste a promising day in basic hatred, mindless gaping and frustration from not being able to link words together at work and not having the time to do it in a more comfortable place. It becomes a trend the way i see it right now... Overthinking has replaced acting and is killing me. There's a track somewhere and i gotta get back on it. Soon i won't be strong enough to choose the means... Ian will be right to state: "He's lost control".

Also - the beast inside is back, more powerful than i exepected it to be and scarily hungry. Met him this morning - there's still a bad taste in my mouth.

Anyway... There's a chance to save the day with some physical activity. Drain the body, so the head can get some rest too... I hope. I might even pray.

confidence. trust in something. with fidelity to something. (words tell a lot more than they appear to...)

понеделник, 1 юни 2009 г.

"Dead, but dreaming..."

part 1 - today:
Let's put on the writing shoes,
there are wordvultures out there,
hungry for the flesh of all unfinished stories...

I don't feel like feeding them.

част 2 - 3-те почивни дни:
Отидох и видях планината. Никой не победи, защото не е имало никакво надиграване - планината си седи и просто се забавлява с опитите на хората да се правят на нещо повече.

Беше ужасно красиво. Скъса се да вали. Навсякъде имаше изпарения, мъгли, облаци. Когато не валеше, беше едно много смиряващо преживяване - все едно някой ни допускаше във забранена стая, зад олатара в църква или в харема на някой султан. Винаги имаше по някоя гледка или изживяване, която компенсираше часовете дъждовна пелена и сив облачен похлупак. Беше нещо средно между мистика и магия. Някои хора също имаха принос.

Беше и много умилително. Хората най-вече. И по двата начина - и по смешния, и по готиния. Имаше хора, които бяха като изтървани. Те бяха там, но не ги запомних. Имаше хора, които бяха много естествени и на място. Част от тах сигурно ще запомня. Повечето хора обаче искаха нещо и го правеха, макар и сигурно само 1/3 от всички феста да имаха няква идея какво да очакват от планината. Имаше ужасно много изявени личности ("personality"). Планината много засилваше характерите на хората - като с лупа. Може би това обяснява изречението за личностите.

По-голяма палатка. По-добри чували. Мачете. Тента със страници. "Горещи ръце" за ледените крака. Брадвичка. По-добър челник. По-голям или същия газов котлон. По-добра организация. Но иначе бяхме почти перфектно подготвени за планина с 2 деца. Браво на нас.

Храната на "Вегитата". Ще я запомня с много добро. "Масалата". Спаси положението, а и вече знам как се прави - бог да благослови кралицата. Ром. Трябва огън отвътре, ако вали и няма огън отвън. Строеж на типита и еко-къщи. Трябва да се намери време за четене. Течен шоколад с бисквити, освен халвата. Дано да го запомня.

Сокът от бъз с парчето кейк на "Балкона" до библиотеката мисля че ще остане доста време в главата ми. Благодаря!

Артмосферик 2009 миришеше на мокро, на малиново вино, на чай-масала, на огън, на трева и тютюн, на планина през пролетта. Пълно е с кал и дъжд, всякакви насекоми, които са по-интересни от хората и пространство, което те кара да усещаш кой и какво точно си. Звукът през по-голямата част от времето беше звукът на хората, но като спреше, внезапно осъзнавах, че всичко е само напън, докато планината си звучеше през цялото време, независимо от опитите на човешките същества. Изобщо не го запомних, нито един звук, освен звуците на природата - може би съм пристрастен. На допир беше като да пипнеш гъсеница или стоножка - странно, хем привличащо, хем отблъскващо, хем топло, хем студено, хем влажно, хем сухо. Може би това беше най-хубавото на фестивала. Разнообразието и усещането за пулсиращ живот и възможността за безкрайни мутации. Огънят, който гори във всеки и поражда видение след видение и ефимерно съществувание в пламъците си, в опита си да се превърне отново в искра. Една китайска миниатюра, затворена в стъклен похлупак, очакваща детето, което ще дойде я разтръска за да полетят изкуствените снежинки и всичко да се промени по неповторим начин.

Keep on rockin' in the free world... (за да рамкирам пост-а с цитати)

P.S. За звука може и да бъркам - на няколко пъти ритъмът ми влизаше в кръвта и напускаше ролята си на фон. Ама бързо се връщаше обратно на мястото си - след дъжда, вятъра, птиците, насекомите и тишината в планината...

петък, 22 май 2009 г.

Пак петък следобед

Хората ме зареждат с илюзии.
Една седмица не е мерна единица.
Довечера се надявам да се наспя.

петък, 15 май 2009 г.

Петък следобед

разпилявам енергия на поне 2 фронта, а искам да правя поне още 4 неща едновременно, като нито едно от тях не е свързано с бачкане. съкс. ако си бях вкъщи имаше по-голям шанс да се концетрирам. може би. вътре е горещо, ама навън е София и нямам абсолютно никакво желание да я пускам вътре. да има да взема. утре ще дойдат Рали и Ицо - супер че не са отказали да пътуват. пак ще има наситен със събития уикенд. за довечера програмата не съдържаше нищо до обяд, а после Веси се уговорила с Ади за кръчма с детска площадка (май), а още по-после ме поканиха на футбол и на инлайн хокей - мисля си, че пак съм разгневил Бога на шизофрениците с нещо и той ми го връща тъпкано. с племето финикийско все така продължаваме да не сме в добри отношения.

Как да не грейне човек в една огромна, по-голяма от слънцето усмивка, да не си нахлупи шапката ниско над очите и да не си каже, че всичко е прекрасно и че всъщност няма никакви грижи, без последното да се приема като предизвикателство от висшите сили...

сряда, 13 май 2009 г.

Bones & dogs

House meet dog, dog meet house.

Bones would be coming in different shapes, colours, even languages - ain't it fun...

And if I choose to go on a hunger strike, stretched out fingers will still be in danger...