"Dead, but dreaming..."

part 1 - today:
Let's put on the writing shoes,
there are wordvultures out there,
hungry for the flesh of all unfinished stories...

I don't feel like feeding them.

част 2 - 3-те почивни дни:
Отидох и видях планината. Никой не победи, защото не е имало никакво надиграване - планината си седи и просто се забавлява с опитите на хората да се правят на нещо повече.

Беше ужасно красиво. Скъса се да вали. Навсякъде имаше изпарения, мъгли, облаци. Когато не валеше, беше едно много смиряващо преживяване - все едно някой ни допускаше във забранена стая, зад олатара в църква или в харема на някой султан. Винаги имаше по някоя гледка или изживяване, която компенсираше часовете дъждовна пелена и сив облачен похлупак. Беше нещо средно между мистика и магия. Някои хора също имаха принос.

Беше и много умилително. Хората най-вече. И по двата начина - и по смешния, и по готиния. Имаше хора, които бяха като изтървани. Те бяха там, но не ги запомних. Имаше хора, които бяха много естествени и на място. Част от тах сигурно ще запомня. Повечето хора обаче искаха нещо и го правеха, макар и сигурно само 1/3 от всички феста да имаха няква идея какво да очакват от планината. Имаше ужасно много изявени личности ("personality"). Планината много засилваше характерите на хората - като с лупа. Може би това обяснява изречението за личностите.

По-голяма палатка. По-добри чували. Мачете. Тента със страници. "Горещи ръце" за ледените крака. Брадвичка. По-добър челник. По-голям или същия газов котлон. По-добра организация. Но иначе бяхме почти перфектно подготвени за планина с 2 деца. Браво на нас.

Храната на "Вегитата". Ще я запомня с много добро. "Масалата". Спаси положението, а и вече знам как се прави - бог да благослови кралицата. Ром. Трябва огън отвътре, ако вали и няма огън отвън. Строеж на типита и еко-къщи. Трябва да се намери време за четене. Течен шоколад с бисквити, освен халвата. Дано да го запомня.

Сокът от бъз с парчето кейк на "Балкона" до библиотеката мисля че ще остане доста време в главата ми. Благодаря!

Артмосферик 2009 миришеше на мокро, на малиново вино, на чай-масала, на огън, на трева и тютюн, на планина през пролетта. Пълно е с кал и дъжд, всякакви насекоми, които са по-интересни от хората и пространство, което те кара да усещаш кой и какво точно си. Звукът през по-голямата част от времето беше звукът на хората, но като спреше, внезапно осъзнавах, че всичко е само напън, докато планината си звучеше през цялото време, независимо от опитите на човешките същества. Изобщо не го запомних, нито един звук, освен звуците на природата - може би съм пристрастен. На допир беше като да пипнеш гъсеница или стоножка - странно, хем привличащо, хем отблъскващо, хем топло, хем студено, хем влажно, хем сухо. Може би това беше най-хубавото на фестивала. Разнообразието и усещането за пулсиращ живот и възможността за безкрайни мутации. Огънят, който гори във всеки и поражда видение след видение и ефимерно съществувание в пламъците си, в опита си да се превърне отново в искра. Една китайска миниатюра, затворена в стъклен похлупак, очакваща детето, което ще дойде я разтръска за да полетят изкуствените снежинки и всичко да се промени по неповторим начин.

Keep on rockin' in the free world... (за да рамкирам пост-а с цитати)

P.S. За звука може и да бъркам - на няколко пъти ритъмът ми влизаше в кръвта и напускаше ролята си на фон. Ама бързо се връщаше обратно на мястото си - след дъжда, вятъра, птиците, насекомите и тишината в планината...