acceptance

what i am. what it is. what they are.

and then it's time to move on. just like in the past. just like after the betrayal. otherwise you'll forever stay in your sad machines, waiting for someone to take you out of the bottomless pit.

thank you, my past that is not just past, but something much more complex. somethings never change, others do. thanks for appearing today and brightening my day. sometimes we don't have any idea how we affect or change other humans' lives, but when we do realize it, it's much more mysterial than we believe, and yet so plain and simple. i wrote that yesterday, but didn't believe it. today - i do. i am amazed, but smiling...

it's time to move on, it's time to get gone...

P.S. several bands and a movie are cited above - a big thank you goes to all of them too.

Death looked sexy...

От време на време се случва животът напълно да изгуби очарованието си, за сметка на смъртта, която изведнъж да започне да изглежда особено привлекателно. Разбира се всичко опира до индивуалния подход и случващото се в главата. Много прилича на мъжките представи за жената и любовницата. Обикновено става дума за лоша комуникация, прилив на илюзии и отказ да се погледнеш в огледалото и да се видиш такъв, какъвто си. Или по-точно такъв, какъвто не искаш да се видиш. Разбира се този т. нар. откровен подход има и своите минуси - бавно, но сигурно разкъртваш основите на своето самочувствие и себеусещане, което намалява броя на сламките, за които да се хванеш, когато нещата станат съвсем лайняни. След това, дори отново да започнеш да изглеждаш добре, съзнанието упорито изкарва на преден план покрития с лайна образ. Разбира се, винаги съществува Другата (някоя друга, смъртта и т.н.), която няма да види лайната, и която ще хареса това, което вижда. Останалото вече го върши инерцията и пълната загуба на желание за намеса в процеса. Което само по себе си е пълно безумие, защото няма кой друг да се намеси в собствения ти живот, освен ако не си безнадежден късметлия.

Имаше и някои изненадващи неща, които изплуваха на повърхността, и които напълно ми разбиха представите за себе си. Беше отвратително. В момента нямам стабилна опора под краката си - или съвсем скоро ще падна и ще се ударя доста неприятно или ще се науча да прелитам по 10-ина метра подобно на слоновете в "Работническо дело". Не очаквам да открия безтегловността.

Сега какво следва? Предполагам, че движението известно като регрес, докато намеря нещо, което в миналото е успявало да ме закрепи. И да се надявам, че все още работи. Ако не - още свободно падане.

Засега фактите са: 1) че нетърпимо мразя лицето, което се взира в мен всеки път от огледалото, очаквайки отговор. 2) че поради късмет или нещо друго се разминавам с лесните пътища или избори, които да доведат до още по-тягостни усложнения. 3) че съм ужасно уморен (при това често пъти дори физически) след всеки ден, прекаран с гласовете в главата ми. 4) че все още намирам начин да се надсмивам над себе си и горните разсъждения, което евентуално означава, че има още малко път преди да стигна до минираната зона на границата. 5) че в момента не мога да разчитам за нищо на себе си и това изобщо не ми помага в отношенията с другите хора (особено с близките).

Plain and simple...